Виктория Данова: Художествената гимнастика е и чувство
- Детайли
- Категория: Интервю
- Създадена на Неделя, 27 Март 2011 06:14
- Написана от Людмила Димитрова
Виктория Данова е родена на 24.10.1980 година. Тренира художествена гимнастика в ЦСКА. В периода 1997 - 1999г е член на националния отбор на България. Представя достойно българската школа по художествена гимнастика на европейските първенства в Порто(1998) и Будапеща(1999) и на световни първенства в Берлин (1997) и в Осака през 1999. Печелила е медали на много престижни международни турнири. През 2006 завършва кинорежисура в ВСУ” Черноризец Храбър”. Има две дъщери – Савина на 7 години и Юлия на 3 години. От миналата година съвместява работата си на видеомонтажист в „Сделка или не” на Нова ТВ с треньорската дейност. Тя е личен треньор на една от младите ни надеждите ни в ХГ – Кристина Илиева.
- Как попадна в художествената гимнастика?
В.Д. Oт малка имах голямо желание да тренирам. Много гледах балет и художествена гимнастика по телевизията и накарах майка ми и баща ми да ме запишат. Отначало исках на едно от двете, но след това избрах гимнастиката. Започнах да тренирам в ЦСКА и там си останах докрай.
-Какви спомени ти останаха от годините на детството, прекарани в залата – за твоите треньорки, съотборнички, за борбата да преодолееш себе си по трудния път към майсторството в най-красивия женски спорт ?
В.Д. В началото на 1997 г. ме приеха за член на националния отбор и аз отидох на Герена, където беше националната база, заедно с Камелия Дунавска, като мой треньор. Ние наистина тренирахме много, било ни е тежко, имали сме нашите „бойкоти”, но в крайна сметка спомените са ми хубави. Изживели сме едно хубаво, сплотено детство. Пътували сме страшно много, видели сме различни култури - емоции, които едно дете, което не е спортист, няма как да преживее. Но за да си изявен спортист, трябва да се потрудиш здраво, без труд не става. За Герена се говореше, че поради усилените тренировки настроението в залата не е много весело. Благодарение на характера ми и на Камелия на мен това не ми повлия толкова видимо и ме обявиха за слънчевото дете, което така и не помръкна. Някак си на мен не ми се отрази всичко това, от което се оплакват другите. Не са ме гонили за килограми, то това е основното. Когато имаш повече килограми, е доста тежко.
-Тежеше ли ти отговорността да бъдеш национален състезател в този период на вътрешни промени в БФХГ и на загуба на позициите на България във ФИГ?
В.Д. Не. Ние си знаехме, че след Мария Петрова сме в „дупка”. Давахме каквото можем от себе си, но не е имало притискане за медали на всяка цена. Бяхме реалисти. Разбира се, изискваше се от нас да поддържаме позиции. Борехме се за влизане във финали и успявахме.
-Обичаше ли да се състезаваш?
В.Д. Много се страхувах! Нешка Робева тогава ме нарече ревлата на отбора, защото аз непрекъснато плачех под влияние на напрежението. След това с годините попретръпнах малко, но си имаше страх в мене и ми се отразяваше. Но беше хубаво! Когато си изиграеш съчетанието добре, усещаш невероятна радост. Имах един елемент на топка, който беше много рисков. Изпуснах го на европейското в Будапеща, в Япония през първия ден бях предпазлива и го хванах с ръка, но на втория го хванах както трябва. Тогава бях готова да се разплача на терена от щастие. Никога не съм изпитвала, толкова силна емоция, залата беще пълна - имаше много хора!
-Това състезание остави най-голяма следа в сърцето ти?
В.Д. С най-хубави спомени съм от Европейското в Порто, Португалия. И тогава играхме добре и имахме много положителни емоции, и от публиката, и от това, че си изиграхме добре съчетанията, влязохме на по два финала.
-Да, вие с Теодора Александрова си ги разпределихте тогава финалите...
В.Д. Дали ние или някой друг ни разпредели(смее се). Тогава и отборно бяхме четвърти, борехме се за третото място, дишахме достатъчно във врата на съперничките си. Трябваше да се постегнат, за да задържат позициите си.
- През последната година на твоята състезателна кариера изгря звездата на Кабаева и правилникът се измени значително. Това ли бе причината за ранното ти оттегляне от спорта?
В.Д. Правилникът се промени драстично след напускането ми. Аз се състезавах през цялото време по правилник, който бе изменен незначително след Олимпиадата през 1996 г. Навремето това 19-20 години беше нормално време да се откаже човек, след като е изкарал един Олимпийски цикъл. Макар да твърдят, че повечето гимнастички тъкмо се научават да играят и се отказват (смее се). Реших да се отказвам след Европейското първенство в Будапеща през 1999г. Поуморих се малко, последната година вече трябваше да спазвам вече някаква диета. При мен диета е силно казано, но трябваше да поддържам определени килограми, което ме натовари допълнително и вече не изпитвах такова удоволствие от тренировките и от играта. Исках Световното в Осака да ми е последното състезание. Там спорехме за Олимпийски квоти, реално аз все пак носех някакви точки за България. Не успяхме да вземем две квоти.
- Не си ли мечтала за участие на Олимпиада?
В.Д. Ако бяхме спечелили две квоти, сигурно щях да остана, защото щеше да е почти сигурно, че аз съм втората.
- После стана така, че Тео се контузи, и замина Ива Teпешанова.
В.Д. Съдба. Ако аз бях останала, не се знае какво щеше да стане, може би нямаше да се контузи Тео. Не съм съжалявала за решението си. Олимпиадата наистина е едно невероятно преживяване, но човек някак си сам знае кога да се оттегли.
- Камелия Дунавска веднага ли прие решението ти?
В.Д. Да, Камелия винаги е била зад гърба ми и ме е подкрепяла. Разбира се, тя се опита да ме убеди да остана до Олимпиадата поне, да се боря. Аз си мислих, че са предрешени нещата, но в крайна сметка всичко е борба.
- Насочи се към област, несвързана с гимнастиката. Как се чувства човек, когато след години, прекарани в затворения кръг на гимнастическите зали, се озове в артистичните среди?
В.Д. Като приключих с гимнастиката и излязох от залата, беше нов живот! Исках да се заема с нещо творческо. Започнах да следвам. Мечтата ми беше режисура, но в момента, в който видях изпитите в НАТФИЗ, реших, че няма как да стана режисьор. Започнах да се занимавам с фотография, ходех на уроци. Един от преподавателите ми предложи да кандидатствам във Варненския свободен университет, който имаше филиал в София. Влязох с фотография, но тъй като през първите две години се изучаваха едни и същи предмети, имах възможността да се прехвърля режисура.Така се сбъдна мечтата ми.
-Интересно ли ти беще обучението? Имаше ли любими предмети?
В.Д. Да, много! Обучението беше свързано с много емоции. Целта беше да ти се пробуди въображението, интересно е доста, много съм се забавлявала. Най ми харесваха специалните дисциплини операторско майсторство, актьорско майсторство, режисура. От операторското майсторство трябва да знаем какво прави един оператор, за да може да го изискваме от него. В режисурата ми хареса това, че може да командваш другите (смее се). Просто от теб зависи какво трябва да стане. Задаваха ни да снимаме филмчета. Търсихме си актьори, места за снимане. Имах досег с различни интересни хора.
-А по актьорско майстортво и като артисти ли се изявявахте?
В.Д. По-скоро от гледна точка на режисьора, как режисьорът трябва да работи с артистите, за да извади емоцията, която иска или идеята, която иска да внуши. Защото даден сценарий или филм всеки човек си го представя по различен начин. Представата на режисьора трябва да бъде преподнесена на зрителя от човек, който в много случаи разбира нещата по съвсем друг начин, например, има различна представа за проявленията на любовта.
- Следеше ли непрекъснато състезанията по художествена гимнастика, промените в правилата, или си имала период на пълно откъсване от нея?
В.Д. Не. Много рехаво. Понякога гледах Симона Пейчева. Отвреме навреме, примерно два пъти годишно съм влизала в залата, защото имам приятелки треньорки. Например Адриана Дунавска, която водеше националния отбор ансамбъл. Но доста рядко и не познавах повечето деца, сега тепърва се запознавам с тях.
- Мислила ли си някога, че ще заработиш като треньорка?
В.Д. През 2009 година работих два месеца като треньор в Бразилия. Явно съм човек, на който еднотипни неща му доскучават. Имам нужда от разнообразие.Тъкмо си бях сменила работата и бях по-свободна. Исках да се откъсна за малко, да изпитам нещо различно.
-А в Бразилия на какъв език говореше?
В.Д. Аз знам английски, а там не го знаят. Първия месец основно „тренирах”, често ми ръкопляскаха като направя нещо (смее се). След това научих малко португалски и като се вживеех да правя забележки, беше много смешно. Започвах на английски, понеже знаех, че съм в чужда държава. После се усещах, че за тях е без значение езикът щом не е португалски, и продължавах на български, като вкарвах по някоя португалска дума. Ползвах всичко възможно (смее се ). Приятно беше!
- Как възникна желанието да се заемеш с подготовката на Криси Илиева?
В.Д. Спонтанно. Познавах Криси отпреди. Преди година бях ходила на Герена, голямата ми дъщеря тренираше там и трябваше да загубя един час, докато я чакам. Използвах го, за да мислим елементи с Криси. Тя си беше в Левски, Нешка Робева я тренираше. А миналата година Юлия Байчева, с която поддържам близка връзка, ми съобщи, че Криси си търси треньор. И така аз се върнах в залата.
- Тази година за 1-ви път Криси не е в състава на националния отбор(НО). Много деца преживяват тежко факта, че не са избрани…
В.Д. И тя тежко го прие. Просто тя тази година доста наедря, прибави килограми. На нея това и попречи да бъде в националния отбор, не липса на качества или на умения. Реално в гимнастиката хубавата фигура е много важна, ако човек не изглежда добре, няма как да е сред елита. Смятам, че това временно откъсване може би е плюс за нея, защото тази година от нея няма да се изискват някакви постижения, тя спокойно може да си направи една добра подготовка, да натрупа опит, защото на нея и трябват състезания, в които да получи увереност. Тя от една година няма изяви, което не е малко прекъсване. Ако тя сега е в НО, на нея непрекъснато ще и се говори за килограми, а това е психическо натоварване, което не е нужно.
Но не смятам, че само националният отбор може да е една изява. За мен изявата навън е по важна отколкото в България. Защото малко по неутрално оценяват в чужбина отколкото тук на наша територия. Тук всеки си гледа неговото дете, иска да е най-добро, но реално понякога се получава така, че не правят услуга на детето. Трябва да има много силна конкуренция, за да се изяват добри състезатели. И съдиите трябва да са безпощадни и принципни. Понякога се получават много основни грешки в съдийството.
- Коя е причината толкова много момичета у нас и по света да се занимават с този спорт, въпреки ясното съзнание, че никога няма да са сред победителките.
В.Д. По отношение на гледаемост спортът не е толкова популярен. Но желаещи да тренират има. Това е все пак спорт, който извайва поведение, тяло, маниери. Според мен всяко дете трябва да знае докъде иска да стигне и амбицията да го води. Ако иска да става голям състезател, да работи и да се труди за това. Ако иска просто да участва в състезания или да изгради добра култура на движенията, също е достатъчно. Въпрос на желание на децата.
- Напоследък се чуват доста мнения, че художествената гимнастика носи само травми и разочарования на българските гимнастички.
В.Д. Това е най страшното - за съжаление не може да се постигат резултати без сериозен труд. Това натоварва и ставите, и мускулите, гимнастичките „прегряват”. Има възстановяване, което се прави за всички спортисти, но всяко дете е податливо на контузии по различен начин. Има някои, които успяват да се съхранят, такава им е структурата, има други, които са много предразположени.
- Какво е разбирането ти за добър треньор?
В.Д. За мен добрият треньор трябва да съумее да общува със състезателя си и да изисква от него да изпълнява това, което трябва. С различните деца подходът трябва да е различен. Има някои деца, които като скъсиш дистанцията, ти се качват на главата. Например не бих могла да тренирам детето си. Но ето една Силвия Митева тренира дъщеря си, те са намерили начин, установили са връзката.
- Има ли някаква допирна точка между двете професии, които изпълняваш в момента?
В.Д. По-горе споменах, че ни учиха как да накараш някой да направи това, което ти искаш, по дадения сценарий. В този смисъл има, защото художествената гимнастика е и израз, чувство, което трябва да се види от публиката, дори от някой, който седи много далеч в залата. Това е езикът на тялото, на представянето на съчетанието, на „разказа”, който искаш да споделиш.
- Какъв е пътят да се наложи една състезателка в топ 10 на световния елит?
В.Д. То е доста комплексно. На първо място трябва да се изисква състезателят да е перфектен, да е трениран като излезе на килима да изиграе от край до край всичко според изискванията на правилника. Да играе по книга, както се казва. В същото време трябва да има много силен съдия зад гърба си, съдия с позиции и авторитет в съдийската колегия. Това си е и политика. България трябва да съумее да си изиграе добре картите, като разбира се състезателките ни трябва наистина да са много добри. Освен всичко трябва да имат и индивидуалност, да се открояват. Ако искаш да се откроиш чрез елементите с тяло, това трябва да бъдат пируети, защото реално от всички елементи, които се правят, пируетите най-много впечатляват. Ако въртиш много пируети и добре ги въртиш, всички ще те забележат. Ако скачаш много хубаво, никой няма да те забележи.
- Пируетите са най-ценени в правилника...
В.Д. Не, просто скокът не е толкова ефектно нещо. Освен това не се изисква и толкова усилие. Докато за да завъртиш сложен пирует, трябва да имаш абсолютен контрол над тялото си. Зрителите аплодират бурно пируетите с много обороти- просто е красиво. Разбира се, съчетанието трябва да е балансирано, да има разнообразие в изпълняваните елементи. Може да се откроиш и с артистичността си.
- По-справедливо ли е съвременното, доста усложнено оценяване на гимнастичките в сравнение с правилата, по които се състезаваше ти?
В.Д. Сега всеки съдия е задължен да седне да прегледа фиша преди състезанието. По наше време съдийките също наблюдаваха тренировките, въпреки че нямаше фишове. Но това е субективен спорт. Както и киното – има един Оскар, и спечелилият го филм се харесва на много хора, но някои хора предпочитат друг. Така е и с оценяването на гимнастичките – то е според виждането на тези съдии. Други съдии биха могли да ги оценят по различен начин. Добрият съдия винаги може да си оправдае оценката, или ниска, или висока. Така че ако има недоволен и някой иска да се гледа на видео изпълнението му, оценката му вероятно ще стане още по-ниска, защото на видео се виждат още повече грешките.
- Има ли място за творчество в съвременната гимнастика?
В.Д. Да! Сега да! Но след 2000 година, по правилника, който влезе в сила през 2001г, нямаше място. Тогава беше трудност след трудност- пирует, равновесие, скок, скок. Няма време за минута и половина да изпълниш всички изисквания на правилника. Аз гледах например съчетанието на Ива Тешешанова с топка от 2000 година по стария правилник и 2001 година на същата музика, но вече по новия – няма нищо общо! Не знам как тогава е преживяла гимнастиката, но е било нещо кошмарно.
- Разкажи за съчетанията на Криси, за музиките, на които са поставени.
В.Д. Доста се забавлявахме с това, че на музиката на Криси на лента, наистина на друг монтаж, играе Криси Ташева от „Академик”. Тренираме в различни зали, но ето че се е случило да играят един и същи уред на една и съща музика. Обръчът на Криси е по музика от филма”Шерлок Холмс”, топката на „Гладиатор”, а лентата от мюзикъла „Девет”. За бухалки Криси сама си я избра- „Танцът на гномите”.
- Доставя ли ти удоволствие работата с Криси, изпълнителна състезателка ли е?
В.Д. Има моменти, когато спори с мен и се инати. Като цяло слуша. Когато я налегне умората е доста трудно, но в крайна сметка се превъзмогва.
- Доволни ли сте от условията за работа, които са ви предоставени в момента в залата на ЦСКА? Има ли подиум?
В.Д. Няма подиум, има дупки на места, ниска е залата, но е много хубаво отношението и обстановката. Девизът им е : ”При нас цари любов” и то е така. Там се подготвят доста състезателки, атмосферата е добра. Децата се разбират, треньорките също се разбират помежду си. Случват се моментни конфликти между треньор и състезател, но това е нормално, преодолява се. Даже мисля, че Криси се чувства по-добре. Осигурили са възстановяване, има масаж два пъти седмично.
- Какви са плановете Ви за участия в състезания тази година?
В.Д. Направила съм плана до юни месец. Ще участваме на турнир в Прага, макар че този турнир е още под въпрос. В Загреб ще отидем заедно с ЦСКА. Имаме покана за един нов турнир в Гърция, малко съм резервирана към него, но ще участваме и там, след това във Вроцлав. Отделно ще участваме и на турнири в България, най-близкият е „Руми и Албена”.
- Доста наситена програма…
В.Д. Гимнастичките имат нужда от състезания – това е, което ги гради като характери и като състезатели. Да превъзмогнат себе си, да преодолеят този страх, който винаги го има. Например аз наблюдам Криси – януари първото контролно тя беше много страхлива. Сега е много по-стабилна.
- Оптимистка ли си за бъдещето – и на твоята състезателка, и на българската художествена гимнастика?
В.Д. Разбира се! Аз може би съм най-голямата оптимистка в момента.
- Значи не са толкова страшни съперничките?
В.Д. Не, просто сега всички гимнастички са качествени – гъвкави са, скачат, въртят се добре. Който владее пируетите, впечатлява. Преди българките разчитахме повече на индивидуалността, нямахме особени качества. Рускините се огъваха както си искат, докато ние си бяхме „дръвца”, но играехме с много чувство и присъствие на терена и с това грабвахме. Докато сега всички качества за задължителни, но който се изяви като по-артистичен, той прави впечатление.
Людмила Димитрова